Патрик Дешае;;

-Мис Мерис, такива бяха условията на сделката ни, проблемът изобщо не е мой, че не си разбрала.- сви нехайно рамене Патрик, докато качваше краката си на бюрото от черешово дърво.
Разговорът с Мис наистина му се струваше интересен, или поне така изглеждаше. Мерис бе една от редовните му клиентки, които си умираха да направят куп сделки на веднъж, които после да им се сторят прекалено скъпи за изплащане. А според него, нямаше нищо сложно в това да предадеш живота си след като си живял няколко напълно охолни години от живота си и то точно така както си искал. Хайде, моля ви, той да не беше ниско платен хамалин?? Малките разглезени госпожици нямаше къде да избягат, особено Мис, чието име наистина беше Мис и бе една от наистина редовните му клиентки, задлъжняла с цели три живота, опитваща се да се разплати с него чрез чужди животи. Но всъщност Патрик не бе толкова съгласен- той искаше именно нея долу в Ада и щеше да я докара и до там, след като успееше да се позабавлява прилично (и не чак толкова) с нея. Харесваше тялото й, тежкия й нрав, който се опитваше да се стовари върху него като слон върху мишка. В случая мишленцето Патрик успяваше да маневрира бързо преди голямото слонско дупе да го смаже.
Прокара пръсти през тъмната си коса, която изсветляваше на места под влиянието на истинската му външност, разрошвайки я порядъчно много. Бистрия му поглед се бе взрял в русокосата седемнадесет годишна, която вилнееше из собствената си стая в собственото си имение, което бе също негово произведение, с което направо се гордееше. За него й бе взел майчинството, но все още си мислеше, че това бе наистина ниска цена за подобен лукс, с който й помогна да се сдобие. Да не говорим за внезапно появилите се певчески способности, отличията в гимназията и купищата още дарове. Ето затова обичаше работата си- даваше всичко от себе си и после искаше всичко от човека срещу себе си. И го получаваше разбира се. Безскрупулността му можеше да стигне до доста висока степен, граничеща със самото безграничие. Но като цяло, Патрик бе изключително добра душичка, която успяваше да извърши всяка една част от ежедневието си мило и с усмивка. Дори в момента, опитващ се да вземе живота на Мис Мерис, той го правеше учтиво. А какво учтиво би могло да има в една умишлено убийство?
- Дешае, моля те, поне още една сделка, която да ми гарантира още малко живот. Моля те, не можеш да ме оставиш да умра! Аз съм ти шефка, забрави ли?
-Не, не съм, но ти беше шефа, докато не изтече и последния ти договор, сега аз съм шефа. Мис, долу наистина не е толкова лошо, пък и след някой век може да те пуснат и да навлезеш в моят бизнес, но този път като продавач, а не купувач.- ухили се до ушите Патрик, демонстрирайки още една част от себе си, наречена позитивизъм. Явно намираше нещо наистина позитивно в случая и точно този позитивизъм бе доста труден за откриване, но все пак го имаше, което бе важното в случая.
- Не искам! Искам да доживея края на този си живот и да започна нов!
- Да ти напомня ли, че и следващите ти два живота са мои? Едва ли ще е нужно, но аз все пак да си ти кажа.- въздъхна демонът и се изправи от достатъчно удобното си място, за да остане с часове на него, ала времето не му го позволяваше.
Закрачи съвсем спокойно, приближавайки се до изнервената тинейджърка. Заобиколи я, ръката му си намери място на гърба й, а един от пръстите му се разположи между два от прешлените на гръбначния й стълб. За миг почти премисли за четвърти шанс, но... не, нямаше в запаси достатъчно търпение. Можеше да усети изплашеното и почти яростно дихание на Мис Мерис. Бялата й шия бе примамлива и за миг му се прииска да я целуне и да впие устните си в нея, но вместо това направи друго. Натисна силно и завъртя палеца си. Тихо изпукване оповести пречупването на костите, а съвсем тих клокочещ звук му даде да разбере колко навътре в някои от органите й бяха навлезли дребните костни частици. Тялото й се стовари в краката му напълно безжизнено. Патрик поклати глава неодобрително и я прескочи.

Два века по- късно или иначе казано в наши дни; Местоположение: Неизвестно.

-Никак не съм ти задължена за това, Дешае, но съм съгласна, че можеше да бъдеш и много по- мил. Ти си виновен, че загубих предишното си тяло и се наложи да сменя напълно визията и цвета на косата.- възнегодува новата Мис Мерис Дешае, подтичвайки след демона, който крачеше с голяма бодра крачка по тихата тъмна улица на малкото градче.
Не минаваше дори и кола, лампите изгасваха една по една, оставяйки двете демонични същества без осветление, което всъщност не бе и толкова нужно за първия. Патрик се справяше идеално при липсата на светлина. Изглеждаше така сякаш бе настъпил най- хубавия ден в живота му, овенчан от прекалено много щастие, за да е истински, но всъщност не бе така. Беше по- радостен от поредния изблик на Мис, която бе прибрал под крилото си и бе обявил за своя демонична съпруга, което му доставяше още по- голямо извратено задоволство. Тази вечер бе отдадена на спомени за миналото и колко лош бил той, но все пак не намирала лошо в случая да му досажда и така да му върне това, което бе направил за нея. О, да, това му харесваше неимоверно много и го караше да се чувства щастлив и зареден с положителни емоции до дъното на червата си.
- Наистина ме ласкаеш, мила Мис.- откровено отговори на заядливият й тон Патрик.- Казах ти, че някой ден ще ми бъдеш безкрайно благодарна.
Патрик се спря на входа на градския парк, направи още две крачки и се стовари тежко върху близката пейка. Дървото бе изстинало под влиянието на януарския студ, но това ни най- малко не го притесняваше. Бръкна в джоба на коженото си яке и извади смачканата кутия с цигари, която винаги си стоеше там необезпокоявана от нищо. Демона рядко се сещаше за нея, но пък когато се сещаше я удостояваше с изключително много внимание. Измъкна цигара от вътре и я постави между устните си, запалвайки я с поредната стара, но все още палеща запалка, която му служеше вярно повече от три години, в това бе убеден. Почувства как димът изпълва белите му дробове преди да отвори уста и да отговори на въпроса й.
[b]- Същото ме попита една дама преди много много години.
-Какво стана с нея? Коя беше?- изведнъж интереса й се повиши и тя се загледа любопитно в лицето му, докато се настаняваше до него.
- Умря веднага след това- замислено отговори Патрик.- Но с теб едва ли ще се случи същото. Тя беше моето минало, което трябваше да си отиде. Смея да кажа, че изобщо не съжалявам. Донесе на твоето татенце много проблеми и почти го вкара в онова място, което наричаме Адски затвор. А ти вече знаеш колко неприятно е там.
-Какво направи?
-Предаде ме, заради нея бягах повече от два века от адски хрътки, не беше никак приятно, но пък съм доволен, че се отървах жив и здравичък след смъртта й. Споменах ли ти, че е голям плюс да обвиниш някой напълно унищожен, който няма начин да се върне? Това го запомни, ще ти свърши работа, но, разбира се, не обвинявай Бетовен... той не би могъл да има нищо общо с теб и съществуването ти като демон.- засмя се тихичко Патрик и отново инхалира дробовете си.- Единственият съвет, който мога да ти дам е да се пазиш от обичащи. Няма по- лошо нещо от тях и това разбрах още в зората на собственото си демоничество, толкова години след него все още се придържам към това гадно правило.